6 декември 1979 четвъртък, това е деня в които за пръв път съм видял светлината, 16 кв.м. от околния свят (стаята на АГ –то във Втора градска в София) и няколко странни същества облечени в бяло,...който не помня много добре.
Малко по-рано същата година е проплакало и едно друго същество. Не съм и предполагал, че 15 години по късно ще стана фен на баща му Ханс Рудолф Гигер и на кръстника му Ридли Скот. По това време още не съм подозорал, че някога ще се занимавам с фотография. И десет години по късно пак не подозирах.
Всичко започна така.
В началото на 2000-ната година започнах работа в едно малко рекламно студио. Толкова малко, че в него работехме трима души, собственика, една девойка, която се занимаваше с апликация на фолио и аз, които бях помощник на апликаторката. Две години по късно студиото се разви и стана прилична рекламна агенция, а на следващата година напуснах. Исках по-голямо предизвикателство. Започнах работа като консултант в една фирма, която продава машини и материали за рекламната индустрия. Там научих много за пазара, технологиите, приложенията и всичко онова, което рекламните агенции наричат «пръдакшън». Определено тази работа ми даде много познания. Факта, че няма творчество в нея обаче, ме накара да напусна и тази фирма. След тази работа направих един кратък тур през две по-малки агенции, докато един ден не си намерих мястото. Запознах се с един човек, с които си поговорихме околко пет часа унищожавайки почти бутилка прилично уиски, а на другия ден вече работех за него. Спретната агенция със сериозен пръдакшън отдел, рядко амбициозен шеф и свобода да твориш. Какво повече може да иска един дизайнер от живота?! Там преживях няколко години на силен професионален растеж (по мое скромно мнение). Няколко месеца след като започах работа осъщестихме една идея, която и до ден днешен работи и се развива със страшна сила, а именно Българското списание за маркетин и реклама «Сайн Кафе». Една такава медия може да ти даде толкова, колкото аз не можех да осъзная тогава. Бях в потрес от това със какви хора мога да общувам съвсем свободно. В един момент имах нужда от ъпгрейд на мозъка, защото дисковото пространство започна да не ми достига. Посещавах фестивали, изложения, семинари и всичко свързано с рекламата, дизайна, криейтива и цялата тази машина наречена «рекламна индустрия». Едновременно с това работех по няколко проекта в агенцията, които ми донесоха няколко награди.
И ето някъде тук осъзнах, че фотографията е нещото, което съм търсил през цялото това време. Има трима виновни за това да започна да снимам. Моята приятелка, един фотограф, с когото тя ме запозна и шефчето. (б.р. шефчето=Ц. Чапанов)